Хроника за "Български хроники" от Стефан Цанев
Няколко впечатления след 3 март и актуалните събития
През октомври 2021 г., Хрониките" на Цанев бяха преиздадени и редактирани от пловдивското издателство "Жанет 45". Дали ще изберете да си ги купите или да ги заемете от библиотека, с твърди или меки корици, е въпрос на лично предпочитание. По-важното е да изберете да ги прочетете. (Общо четири тома.) Не Ви го казвам, защото страдам от болен патриотизъм и мегаломания, а защото те вдъхновяват за по-задълбочено вникване и търсене в нашата история. Но както Цанев в написването, така и аз, ще се опитам да бъда обективна в оценката си за томовете. Те въплъщават полярности-те. Понятията се размиват и във всички национални истории има "добри и лоши". Така е и тук. Това, кой към коя група спада, винаги е много субективен въпрос. Няколко впечатления на вашето внимание:
Впечатление № 1: Огромен труд с голяма стойност
Дори текстовете да не са научни, помпозни и скучни (да, научните текстове често са скучни!), не можем да отречем, че Стефан Цанев е положил наистина много труд, за да напише хрониките си. Успява да сбие хилядолетия от събития: поврати, моменти на величие и падение, на предателства и победи. Всичко само в четири тома. Разбирам, че подборът на най-увлекателното и емоционално изложение е сред големите предизвикателства, но Цанев се справя с това. Неговите препратки, притурки и личните му бележки, добавени към всяка глава, обоготяват историческите факти и разширяват кръга от теми. До момента, в който не прочетох книгите, не бях разсъждавала върху различните нюанси в управлението на княз Борис I и покръстването например. Характерното в текстовете е именно това: преобръщат представите, които сме си изграждали през годините в училище. Написани са така, че да накарат читателя да преразгледа познатите му факти и да види събитията от различен ъгъл. И още: Славните експанзии на Симеон I не изтощават ли българската армия, ами обикновеното население?! Кой носи отговорност за завладяването на българските земи от османците?! Как е загинал Ботев?! Кой всъщност е предал Левски?! Защо след Освобождението, голяма част от революционерите и техните семейства, са тънели в мизерия?! На какво се дължат политическите боричкания и кървавите разправии: убийство след убийство, репресии (след Освобождението, та чак до и след 1944 г.)? Митове и реалности около личността на Стамболов: диктатор ли е бил, умел държавник ли е бил? Ами Батенерг?! Ами Фердинанд?! Националните катастрофи? Защо Александър Стамболийски е убит толкова жестоко? Имало ли е фашизъм? Какво всъщност е "фашизъм"? и какви са разликите с другите "-изми" и прочие.... Все въпрос на гледни точки, очевидно.
Всичко това, само щриховано тук, ме вдъхновява да търся още и още литература по тези въпроси и теми. Посегнах към биографиите на Христо Ботев, Левски и Волов, на Стефан Стамболов и Тодор Александров. Препрочетох "Записки по българските въстания". Пожелах да науча повече за Коста Паница, за Фердинанд. Започнах да се интересувам от военните ни победи и загуби, от обикновените войници и техните подвизи, тръгнах да издирвам дори участници в тези събития и назад в рода си. Много сенки се разбулиха, много светлини угаснаха, докато четях. И дори тези, които критикуват томовете на Цанев също не могат да отрекат, че щом са провокирани към критики, значи разбират значимостта на поставените тук въпроси. Основните недостатъци, според неодобряващите "Българските хроники" са в достоверността, историчността и в пропуските на важни събития. Да не забравяаме, че в началото на всеки том, авторът ни припомня мотивите си за започването на това начинание и хроникирането на една национална история.
"Едва ли има на света друг народ, който така слабо да познава своята история. Ние имаме големи учени историци, издадени са монументални исторически трудове, но академичният им научен език е безразличен за простосмъртните, а учебниците по история са написани толкова тъпо и скучно, сякаш авторите им са имали едничката цел: да накарат българчетата, още едва проходили, да намразят историята на своя народ - и, за съжаление, тази цел е вече почти постигната.
От друга страна, това незнание се дължи и на многократното пренаписване на историята, нагаждайки я всеки път към интересите на властващата политическа сила, та човек не само ще се обърка, но може и да се побърка... А може би причината е по-отчайваща: старата наша история надвишава сегашното ни жалко самочувствие като народ, сравнението с миналото ни потиска и ние не искаме да си го спомняме?"
Впечатление № 2: Увлекателен стил и създаване на емоционална връзка със събитията
И хумор има, и драматизъм има! Мътилка от събития и герои. Както повечето от вас ще се съгласят, както и самият Цанев отбелязва - най-трудно се четат вторият и третият том. Те са най-драматични, най-болезнени, и все още кървят като незараснали рани по националното ни самочувствие. Величието на царете ни, епичните средновековни битки, батални сцени и прочие, се четат с лекота и почти без критика. Колкото повече наближавах до злокобната 1396 г., толкова повече се свиваше всичко в мен. Прочетох доста мнения преди да напиша своето тук и забелязах, че хората преминават през няколко етапа: леко, свежо начало, изпълнено с различни теории - просто анализиране на тези теории, гордост, без предразсъдъци или може би малко. С напредването в хронологията, обаче, се наблюдава отказ да се продължи с четенето. Натрупват се печал и болка. Натрупват се огорчение, отвращение дори. Натрупват се състрадание, съмнение, въобще тежки времена! Може би тук е недостатъкът на разгледаните от Цанев теми. Дали не би било по-добре за националното ни самочувствие да бъдат включени повече от позитивните примери, повече от успехите и икономическия растеж, който България преживява по времето на Стефан Стамболов и след това. Но не всичко е захар и памук! Бележката на автора към третия том казва всичко:
Погрешно ми се струва убеждението, което съм изразявал и аз, че за окаяното духовно състояние на българскич народ е виновно петвековното турско робство. Напротив - от робството ние излизаме като възкръснали, с жажда за свобода, надъхани с надежди и оптимизъм, енергични и единни, вдъхновени от един общ национален идеал. Духовната трагедия се случи по-късно. Националните катастрофи разсипаха България, не само икономически, не само оръфаха територията ѝ, това бе по-малката беда - пречупен бе духът на българския народ: нямаше я предишната му вяра във собственото му възкресение, убита бе вярата в собствените му сили, рухнаха идеалите му, залезли бяха оптимизмът и стремежът мукъм щастие, помръкна веселостта, погребан бе смехът - българският народ стана народ мрачен, зъл и жесток, склонен към братоубийство, скептичен и инертен, безразличен към собствената си съдба, болен народ, изпаднал сякаш в кома, в дълъг, летаргичен сън, от който вече век не може да се събуди.
Впечатление № 3. Авторовата гледна точка
Това е похват, който много ми допадна. Говорим за поредица, която не претендира за научност (въпреки, че претърпява сериозни редакции и поправки). Майстортвото на Цанев като драматург е в полза на изграждането на интересни допълнения към представените факти.
“Е, тука не мога да се въздържа да не извикам: аман от освободители! Тръгне ли една държава да завладява друга държава, тя непременно обявява, че отива да я освобождава. Така Александър Велики освободи почти целия свят, римляните освободиха траките така, че помен от тях не остана, Наполеон освободи цяла Европа, Хитлер тръгна да освобождава Съветския съюз от комунизма, Сталин пък освободи Германия от фашизма, византийците ни освободиха от руснаците през 971 година и два века влачихме ярема на тази свобода, руснаците пък ни освободиха незнайно от кого през 1944 година и то така хубаво ни освободиха, че едвам се освободихме от свободата им... Напоследък пък американците тръгнаха да освобождават света - освободиха Виетнам, съвсем наскоро - в края на миналия век - освободиха Югославия и тя, горката, още не може да се съвземе от това освобождение; сега освобождават Ирак, горко му!...
Въобще, прав се оказва Дяконът Левски като казва: „Който ни освободи, ще ни пороби, казвам ви!" - тези думи ние, българите, дето все чакаме някой да ни освободи, трябва да си ги запишем с нож на челото... Затова - тръгне ли някой да те освобождава, народе мой, грабвай оръжието и се защитавай до последна капка кръв!”
― Стефан Цанев, Български хроники. Том 1.
Comments