В интимния свят на Пенчо Славейков и Мара Белчева – сън за щастие
В светлината на тъгата, в тъмнината на щастието и други противоречия
Ни лъх не дъхва над полени,
ни трепва лист по дървесата,
огледва ведър лик небето
в море от бисерна роса.
В зори ранил на път, аз дишам
на лятно утро свежестта —
и милва ми душата бодра
за лек път охолна мечта.
За лек път, за почивка тиха
през ясна вечер в родний кът,
където ме с милувка чака
на мойто щастие сънят.
Из „Сън за щастие“ 1906 г.
Когато четем сборници с писма, ние се превръщаме в недискретни и любопитни хора, дръзнали да открехнат вратата, която води към интимния свят на авторите им. Ние също не се въздържахме и го направихме. Потопихме се изцяло в дълбините на Славейковите чувства, написани върху лист хартия. Думите, сякаш нанизани като бисерна огърлица за шията на Мара Белчева. Но, не се подлъгвайте. В тези писма се усеща нещо много по-дълбоко, по-висше от обикновено страстно привличане (защото Мара е една от най-красивите жени на своето време. Изискана, нежна, състрадателна). Тя се превръща в довереница, блян и „сън за щастие“ за Славейков. В писмата си, той се обръща към нея с „мило“, „детко“, „другарко“, „сестрице“.
Пенчо Славейков се запознава с Мара Белчева през 1903 г. и до края на живота си през 1912 г., те поддържат красиви взаимоотношения, непонятни за част от обществото. Самият Славейков не е понятен за много от тях. Наричат го „неразбраният“ , „мрачният“, „тъжният“. Произведенията му носят една различна естетика, той безспорно преобръща света на българската литература и става част от българския модернизъм, ако не и негов създател, според мнозина. Приема за вдъхновения философиите на Ницше, Хайне и Ибсен. И това го превръща в един от блестящите ни поети от началото на XX век.
От публикуваната му кореспонденция си правим заключения, че Славейков е склонен към меланхолия, но в същото време е мъж остроумен с интелигентно чувство за хумор. Доста обстоятелствен в някои от писмата си. Езикът му е поетичен, богат на сравнения, мнения, които той се чувства свободен да изрази единствено пред Мара. На места, написаното не може да предаде истинската дълбочина, с която той чувства и не пропуска да го отбележи.
Първи писма от София 1903-1904 г.
В ранната кореспонденция между двамата, когато отношенията им са още млади и тепърва разцъфват, се крие началото и постепенното задълбочаване на една специална духовна връзка между тях. В тези писма Славейков с нежност ѝ пише за посрещането на Великден, разходките до Витоша и един люляков аромат.
„Какво може да направи с душата на един нацупен и непозволително брадясал български поет една китка люляк, т. е. дъхът ѝ, т. е. споменът за поглед и усмивка, които онази, която ги има, знае, че и отблизо и отдалече, те имат същата омая за мен, отнесла ги е Бог знай де по дяволите!“
Писма от Париж 1905 г.
За Париж поетът заминава, за да се лекува. Всеизвестен е фактът, че в ранните си години, след измръзване, се разболява и оттогава живее с недъг и в постоянни болки. Това се отразява изключително върху тялото и душевността му. Животът му е белязан до самия му край.
В тези писма се чете крехка надежда, неприсъща за него относно здравословното му състояние. Освен лекари, той не пропуска да посети Лувъра и други забележителности в града и да ги опише с детайли - тях и френското общество, с което се сблъсква в този период.
„Допреди 5 часа аз мислех, че само кога драскотя поезиите си, само тогава живея във въображения, но трябвало да дойда в Париж, за да чуя, че 23 години, да! Цели 23 години съм бил здрав - а съм се въобразявал за болен.“
Следват писма от София от 1906 г., от Македония (1908 г.), от Русия (1909 г., където той е командирован по случай 100 години от рождението на Гогол.) от Рим (1911 г.). В този период, Славейков написва и публикува сборника с лирически миниатюри „Сън за щастие“, 1906 г. и други популярни произведения, останали в литературната ни история – сборника „Епически песни“ 1907 г., „На острова на блажените“ 1910 г., незавършената „Кървава песен“. Номиниран за Нобелова награда, Пенчо Славейков, сякаш я отказва, защото жизненият му път приключва в Италия през 1912 г., а до него в смъртния му час бди Мара Белчева.
Публикуваните писма са показателни за мирогледа на Славейков, как той възприема света и съвременниците си, местата, които посещава, така обективно описани. Същевременно с това, писмата му са като словесни милувки за неговата муза – Мара. Техните взаимоотношения не спират да са обект на клюки и свободни интерпретации от страна на недораслото общество. По-важното обаче е голямото нещо - необяснимо и силно - което ги свързва по необикновен начин.
"Родени един за друг, копнели един за друг, нас ни сдружи за щастие неволята на сърцата, след дълго пилигримство, за щастие непонятно за нищите духом, за венчаните в църква, а развенчани в душите си."
Мара Белчева умира в нищета през 1937 г. Но освен муза на Славейков, тя е автор на книгите: "На прага стъпки" (1918), "Пенчо Славейков. Бегли спомени" (1923), "Сонети" (1925), "Избрани песни" (1931), "Един живот. Поезия, преводи, дневник, спомени, писма" (1995), " И сенките ни тихо ще се слеят. Стихове и писма" (заедно с Пенчо Славейков) (2010), "Весталка, неразбулена мечта" (2013). Превежда „Тъй рече Заратустра“ от Ницше, един от вдъхновителите на Пенчо Славейков.
„О, дай ми, Боже, сила света сама да нося и милост да не прося аз, никому немила.
На всички дал си мъки, но сила на малцина. О, дай да не загина от обич и разлъки!“
Из „На прага стъпки“ 1918 г.
Kommentarer