Искам да прочета: "Петмез" от Влада Урошевич

Красива книга, която обещава носталгично завръщане към скъпоценното детство

"Жанет 45" ни предлагат наистина красива книга, която да доставя наслада на всички сетива. Да, аз чета с всичките си сетива. А, ако красотата на книгата ме плени достатъчно (понякога, не винаги), мога дори да "простя" слабостите в текста. Люба Халева е името, което отдавна запомних, защото съм голям почитател на нейната работа напоследък. (Вж. "Чия е вината?" от София Толстая, изд. Колибри).

Оформлението на “Петмез“ също е дело на Халева, но... има и друга съществена причина да пожелая да я прочета, а може би и да имам екземпляр на рафта си. Анотацията на гърба. Ех, че е хубаво да уцелиш точните думи, които да приковат вниманието на потенциалните читатели. Аз съм прикована.

“Всеки път, когато баба прави пита или баница, обичам да съм наблизо и да наблюдавам как разточва корите и вдига малки облачета от брашното, посипано върху масата. И задължително покрай голямата пита, свита на кравай, заделя едно по-малко парче тесто, което остава настрана.

"Какво е това?“, питам. "Онова е пита - обяснява ми тя, пък това е нейното дете".

"Нима питата има дете?" "Че защо да няма?", ядосва се на въпроса ми баба. Слага парчето до голямата пита във фурната и щом се изпече, взема го в ръце и още горещо го занася в градината. Там, сред цветята, го разчупва и хвърля къшеите на земята; появили се незнайно откъде, долитат врабчета и почват да кълват.

"И те, сиротинките, са гладни душици - прошепва тихо. - Като душите на умрелите, дето още са петимни да хапнат нещо вкусно."

Видяхте ли това? Видяхте ли бабата, която меси хляба? Видяхте ли брашненото облаче? Усетихте ли мекотата на тестото? Ароматът на хляба? Прясно изпечен, домашен истински хляб... Почувствахте ли душите на мъртвите? Ами тези на живите? Аз, да! А разпознахте ли думичката "петимни"? Що е да си "петимен"? Не я знаех, но я научих и се влюбих в нея. Означава силно да желаеш, да копнееш, да жадуваш...

Авторът е Влада Урошевич. Македонците му казват "Урошевик". Роден е в Скопие през 1934 г. и тази година обяснява сантименталността тук. Той описва един забравен свят, (нарича го "изчезнал") с копнеж, с какъвто и някои български писатели творят напоследък. (Вж. "Глина" от Виктория Бешлийска, изд. Софтпрес или "Бабо, разкажи ми спомен!" от Ивинела Самуилова, изд. Хермес).

Официалната анотация, гласи:

Романът „Петмез“ е голяма прозаична метафора на детството, на неговите тайни и открития. „Петмез” е едновременно ведра и тъжна книга – тя разказва за чудесата на детството, за сиянието и изконната красота на неговите първи откровения, но и за тъмната страна на този период от човешкия живот – за трагичността на неговия неминуем край. Урошевич създава проза, близка до магическия реализъм, пълна с носталгия и ирония. „Да – потвърждава авторът в едно свое интервю, – моят роман наистина е писан със сантиментална носталгия по един изчезнал свят, но и с ирония – както към този свят, така и към моята сантименталност.“

"Петмез" на сайта janet45.com